Поетът, никога не хващал пистолет и бомба, въоръжен само с писалка. Кольо Писалката, така му викали, защото нямал пари да си купи книга, а оставил за нея единственото което имал, писалка…. Останалото време го прекарвал по кафетата в София, за да се наслаждава на живота… и да пише.
Ето — аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! —
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как, искаш ли час да живееш?“
Веднага ще кресна:
„Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!“
За него — Живота —
направил бих всичко. —
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? —
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? —
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право —
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! — Не струва! —
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
„Хубаво е, но трябва да напишеш по-хубава такава, че да я разберат простите хора“, е съветът който поета получава от майка си, защото липсват почитатели сред народа, обикновения с простичките си желания и нужди. Народът, същия който властва с пълни сили, толкова дълго, след поета.
ЩЕ БЪДА СТАР, ЩЕ БЪДА МНОГО СТАР…
Защо пък не? – В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.
Членската му карта в Съюза на Писателите… странно, какво ли щеше да се случи, ако беден поет, мечтател, пройдоха, се появеше на техните мастити, тежки врати, преди 50-тина години или пък днес?… За какво се борихме, какво мечтахме, а тя каква стана, а поете?
ПРОЛЕТ
Ти имаш любима? – Обичай!
Ти вярваш в живота? – Добре!
Подай си ръката челична –
отвънка е пролет! Здравей!
(Бойка Вапцарова, за която е написано Прощално)
Беден поет, без почитатели и пари дори да си изпечати книгата. За която Бойка Вапцарова тегли през 1940 година заем, за да обира книгата му праха по книжарниците.
ПРОЩАЛНО
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
(Никола и баща му Йонко)
Вапцаров не е бил член на БКП, но партията го въвлича в противодържавна дейност, за което е арестуван няколко пъти. Но е лесно, да направиш от поета, от мечтателя, от наивника, жертвеното агне… В името на хората, на онези хора, същите, за които той пише, но не успява да прозре това което е написал…
Ние спориме
двама със дама
на тема:
„Човекът във новото време“.
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
нека… –
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и… после му станало леко. –
………………………..
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш
като че там сте били!“…
Какъв ти тук ужас?! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?
В последните си дни Вапцаров пише писмо до Цар Борис III, присъдата му да бъде заменена с доживотна. Но писмо пишат и още петима „другари“ осъдени с него. Един дълго премълчаван факт е че Борис III се съгласява да помилва поета, но само него. Да, причината е приятелството му с бащата на Никола Вапцаров, Йонко. Но поетът отказва и избира смъртта.
Автор: Илиян Кузманов
