„Как може да говориш за главата, когато не познаваш дори опашката.“ Моби Дик
Преди две години, за Великден се оказах в Гърция… Бях на дегустация не уиски в Пловдив, в началото на страстната седмица, прекалил с дегустацията, в раните часове на късната нощ се чух с приятел, който ми каза „хайде с нас“. Това и ми трябваше – да си събера нещата и на Разпети петък да потегля с тях, към безкрайното синьо.
Синьо, безкрайно, а земята е една такава малка в този морски безкрай. Все едно бях попаднал в Моби Дик или книгата бе попаднала в раницата ми, така и се чувствах в този момент, като Исмаил. Имах нужда от кораб, харпун и…. Може би и заради това едно от първите неща направили ми впечатление там бяха параклисите около пътя, в градовете, до плажа. Човекът и Вярата – нали това бе и търсенето в Моби Дик. Вярата, хората, до обикновения човек, който се моли и общува когато го почувства. Човекът може да се спре до един от безбройните импровизирани олтари, поставени от хора, да седне до него (почти винаги има пейка), да се потопи в мислите си, да се помоли или да поговори с някого, който безусловно го обича. Личен избор, кой как възприема духовната си нужда… Такава лична свобода с вярата в една от най-религиозните страни в Европа, ортодоксална (консервативно-религиозна) със столетни традиции във вярата. Не, не, проблемът е в мен и мястото, от което идвах. Свикнали сме властта да идва от горе, от онзи , могъщия левиатан обрисуван от Хобс, който е там някъде, за да ни командва.
Загледан в синия простор, исках да зърна опашката на кита или поне съседния полуостров, осеян с манастири. Света гора бе от другата страна на мястото, в което бях отседнал. Замислен бях за отшелничеството, за личния избор, да избереш друг път, друг начин на живот, различен от светския, противоположен на материалния. И за китоловците и мисионерите се замислих, кои бе правилният път? Този на пилигримството или този на уединението и затварянето в себе си?
Разпети петък
Настаних се в едно малко градче в Нео Мармара. Любезните ми спътници, които ми предложиха да се разходя с тях, вече имаха резервации в един затворен комплекс недалеко. А аз, както се казва „четвъртък преди петък“ реших да си напълня раницата, да се кача в колата с тях и да си намеря едно апартаментче. Бях се изтегнал на леглото, да кажем към 9 вечерта и чух пеене от улицата, което се засилваше, пееха деца. Излезнах на терасата, прииждаха хора, много, пред тях вървяха деца. Обух си маратонките, даже не наметнах нищо на гърба си и тръгнах с хората. Малките улички се изпълваха с безкрайна върволица, все едно огромен октопод прокарваше пипалата си. Цялото малко градче бе по улиците. Вървяхме по криволичещи улички нагоре, с безброй запалени свещи. Закатерихме към малък хълм. Не, не това не бе манифестация, организирано политическо факелно шествие, нямаше помен на идеология, на драма и на омраза, липсваха знамена и лозунги, това бе едно неподправено изживяване, една от формите на любовта. На върха бе гробищният парк, там погребаха едно цвете, което носеха пред многохилядната върволица. Не, не, това не бе сън, въпреки че толкова напомняше на онези сюрреалистични съновидения преди изгрев.
С един от домакините ми на някакъв пуст плаж. Знаете ли, замислих се какво е семеен празник. Много асоциират празника с празничната трапеза, семейство около нея, а аз си бях грабнал раницата и се впуснал в пътуване. Спомних си Библията, Марк, глава 3: „дохождат, прочее, майка Му и братята Му, и като стояха вън, пратиха до Него да Го повикат. А около Него, седеше едно множество: и казват Му: Ето, майка Ти и братята Ти вън, търсят Те. И в отговор им каза: Коя е майка Ми? Кои са братята Ми? И като изгледа седящите около Него каза: Ето майка Ми и братята Ми! Защото, който върши Божията воля, той Ми е брат, и сестра, и майка.“. А Бог е любов нали? Щастие? Раница и път?
Много хора използват религията, за да всяват омраза, а не, за да ни показват любовта. За да ни противопоставят един срещу друг. Това което цитирах малко по-нагоре е текст от преди 2000 години, в който се говори, че всички сме равни, че всички сме едно голямо семейство, наивно, но колко красиво само. Въпреки че има такива, които ни делят, настройват един срещу друг, делят ни на групи, на партии, на правилни и неправилни, на светлина и мрак, наши и ваши… Не ми харесва тази шуробаджанашка история, ще цитирам Христос, който казва на Пилат: „ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише“. Вярвайки в Бог, ние вярваме че ни е дал всичко и е сътворил всичко. Ще цитирам и философа Томас Хобс, който бях споменал по-нагоре с Левиатана, „Кралството на тъмнината… е нищо друго освен заговор на измамници да се сдобият с владение над хората в сегашния свят, опит, чрез тъмни и погрешни доктрини, да изгасят в тях светлината… ” мошеници, използващи нашите човешки емоции, лъжещи, мамещи нашите сърца.
Дори и на Великден, плажовете в Гърция са нещо невероятно, даже по-невероятно от през лятото. Малко по-студени, но за сметка на това красиви.
Малки, по-големи, зелени, прозрачни, навсякъде….
Две следи или повече в пясъка, преди вълните да са ги измили, преди вятърът да е размесил зрънцата, да ги е подредил в безпорядъка… не е ли това и животът ни… или илюзорното желание да оставим следа, да ни запомнят, да ни помнят, докато вълната не заличи следите ни? Бърнард Ръсел бе казал, че ако на света имаше повече хора, които желаят собственото си щастие, отколкото чуждото нещастие, за няколко години бихме се стигнали Рая. В Библията се казва, има заповед, Божия, заповед на любовта, че трябва да обичаме ближния си, както обичаме себе си. Какво е това егоизъм? Че първо, на първо място е нашето щастие, любовта към себе си, към теб, ти, за да се научим, за да можем да обичаме някого другиго. Така че не се свенете, да грабнете раницата, дори и сами, дори и когато е празничната трапеза, ако това ви прави по-щастливи, не е ли това което Бог иска от нас? Другото са социални норми, на една социална фабрика, на един тираничен левиатан, който ти казва колко и какво да ядеш. Трапезата е радостта, удоволствието, дори да ядеш с ръце. Това не е напомняне за стола от времето на фабриката, първо, второ, трето, купон, опашка и маса. Не, трапезата ви доближава до Бог, не подредените гозби, това не е норма спусната от бригадира. Вярата, нея потърсете в себе си, в сърцето си.
В събота се бях запътил да се прибирам към кревата. Реших да пропусна апартамента и да отида по-надолу по улицата до църквата. Малко преди 12 седнах до едно параклисче, точно срещу храма на градчето. Примързя ме и си останах горе да наблюдавам, какво следва. Определено си заслужаваше. Снимах, защото бях сигурен, че на другия ден никой няма да ми повярва. То в общи линии, целият ми Великден в Гърция не бе за вярване. Църквата се запали. Това по средата е огънят. Започна огромна заря, нещо средно между Бейрут и Кербала. И в един момент се разгоря огън, няколко метрови огнени езици се заиздигаха в небето от църквата. Зачудих се в крайна сметка, какво е Великден? Общността, любовта, хората, които видях, празникът, смисълът, посланието? Безбройните въпроси, които се поставят, какво е „осанна“ и „разпни го“, правилно и неправилно, измиването на ръцете, последователите, вечерята, семейството, целувката, кое е истинското и кое не?
По пътя обратно, на една стена намерих Кит, не в голямото синьо, нарисуван на стената. „Няма ги на никоя карта – истинските места никога ги няма по картите.“ Моби Дик
На една малка църква в Fairhaven, Massachusetts, стой плака за автора на Моби Дик, Херман Мелвил, на която пише, че „във своят велик роман, той прави най-великото пътешествие, това в човешкият ум“. Аз бих добавил, че той достига по-далече, достига човешката душа и сърце. Мелвил майсторски преплита религията и литературата, в една от емблемите на световната класика. История за Левиатан и човека, за човек търсещ отмъщение от природата за своя загуба, за свободната воля, за съдбата, за въпроса за злото и същността на Бог. Левиатан е библейско чудовище, символизиращо природата, Бог. Докато философът Томас Хобс го използва, за да олицетвори държавата с него.
Херман Мелвил е пропит с теология, не само от това че от дете посещава Реформистката холандска църква в Ню Йорк, но и с рода си, в чиито корени е ръководителят на Шотландската реформаторска църква – пастор Андрю Мелвил. Когато Крал Джеймс VI от Шотландия става Джеймс I на Англия, той се провъзгласява за глава на Църквата. Пастор Мелвил има смелостта да каже на краля, че: „Той е само глупавият васал на Бог, докато Исус е истинският лидер на Църквата.“, Мелвил е хвърлен в затвора заради думите си.
Определено Моби Дик е епохално произведение, на един съвременен пророк. Това е повече от книга в нея се говори за различни култури, за индийският Вишну и неговите 10 земни прераждания. Мелвил споменава с уважение „просветените турци“ -капитан Исмаил е един от екипажа. В романа той си играе с половете, обрисувайки кита като Кралица, събирайки мъжкото и женското начало в едно, отделяйки „кожата от кожата“. Моби Дик е трагедия, комедия, ексцентрично преживяване, опит да се промъкнем през лабиринта на съществуването. Да излекуваме Картезианското разделяне на ума от тялото, опит впрегнал цялата история на идеите и „социо“ политически форми.
През 1996 година в творбата си Модерни Епики, професорът по История на литературата от Станфордския университет (преподавал в Университетите на Салерно, Верона и Колумбия) Франко Морети определя „Моби Дик“ на Херман Мелвил, като свещен текст, в който Модерният Запад може да намерят своите тайни.
Препоръчвам за мързеливия великденски следобед тази книга -пътуване на всеки пътешественик, запътил се към…
Автор: Илиян Кузманов