Това е обикновена история за хора с необикновена сила, вяра и кураж, построили свой храм преди близо два века, за да съхранят българщината. Историята е по спомени на Иван Ангелов Вергиев, роден през 1894 г. в с. Бошуля, записана в едно тефтерче през 1978 г. от свещеник Петър Серев или поп Пешо, както го помнят местните жители. Ценните записки ми подари дъщерята на поп Петър, Нина, преди няколко години, когато ми се обади със заръката, непременно да се отбия до тях. Така се сдобих със ситно изписаните страници със сведения за храма, приходни и разходни сметки, имена, дати и кръщенки.
ИСТОРИЯТА В ЕДНО ТЕФТЕРЧЕ
„По онова време в Бошуля е имало преселници от Стрелча, тогава село. Един от тях е Атанас Лисков (р.1784 – поч.1889), който носел на Попова Коледа котлето на калугерите, идвали от „Св. Петка“ да ръсят за здраве. Започнали да го наричат „Попчето“, който прякор по-късно се превръща в негово фамилно име. Наричали го стария чорбаджия. Атанас Попчев заедно с Георги Пенов Механджийски (р.1805 – поч. 1907) се наемат да построят църква в селото. Повечето пари дават от тях, а останалите събрали от селото, което тогава наброявало 50 къщи. Всички жители се включили в построяването на църквата с труд. Камъните са возени от Брацигово с волски коли. Това е било около 1830 г. Църквата е работена 10 години. Стенописът е от Самоковската школа. Църковният двор е даден от Мечкови, около 1860 г.
Пръв свещеник е Димо Вардин, това е било около 1855 – 1856 година. След него свещенодейства калугер от „Св. Петка“ на име Павел. Стоичко Пиперов от Бошуля (1892-1912). След него идва от с. Еникьой, Македония свещеник, на когото местните не помнят истинското име. Наричали го „Бир – фас“ . Дошъл е през 1913 г., доведен в селото от Спас Гюрджийски, тогава кмет на Бошуля – до 1922 г. След него идва Стефан Венчев, родом от Бошуля, служил от 1922 до 1943 г., погребан в църковния двор. След него идва Христо Паничаров от с. Дъбравите, служил до 1946-47 г. До стаичката, която се е ползвала за училище, местните построяват друга стая, с антре, за жилище на свещ. Паничаров.
През 1946 г. е електрифицирана църквата. До църковния двор, откъм южната страна на двора е имало училище на два ката – отгоре 2 стаи – една, която служила за училище и една за учителя, а отдолу е била общината. Камбанарията е построена през 1902 г. , дотогава – клепало. Първоначално църквата е с една камбана, правена около 1896 – 1897 г., а по-късно се сдобива с още една, по-малка. Църквата е еднокорабна, дълга 20 м. и широка 11 м. Храмът е построен в центъра на селото, като шосето, което сега минава за Ветрен и селата Карабунар, Карамусал (Виноградец) и Церово е правено през 1870 г., а старото шосе е минавало край къщите на Механджийски и на Борис Попчев, което отивало за гр. Пазарджик през могилите, където все още има останки от римския мост, наричан тогава от местните „Шехтан Кюприя“. Или Дяволският мост, защото там излизали да играят дяволи. Източната страна на оградата е преместена 1 м. навътре през 1971 г. На западната страна има кладенец, изкопан през 1953 г. През 1972 г. се ремонтира артиката на църквата (б.а. предверие, нартекс), рухнала преди това, а на 15 август 1978 г. е построена и чешма в двора на храма.
Данните са от Иван Анг. Вергиев, на 84 години.
27 – ми септември, 1978 г., свещеник Петър Серев.“
ИСТОРИЯТА В АРХИВНИТЕ ДОКУМЕНТИ
Така завършва малката история за една красива църква и за едни на пръв поглед обикновени хора. Но с необикновена вяра, родолюбие и сила, сплотени и единни в стремежа си да изградят свой храм в онези тъмни години на робство. За да запазят българско самосъзнание и вяра. Оставили са си и имената, грижливо издялани под Светия престол в олтара: „Георги, Митър, Тодор, Петко, Стою, Атанас, Коста, Никола, Спас, Симон, Ангел, Ристю, Петко, Йован, Пейо дом и чеда, Ангел дом и чеда, Стойо дом и чеда, Игнат, Митър, Ристо, Танас„. Десетки са имената, грижливо изписани на църковнославянски език, вероятно на всички жители, като цели семейства са участвали в строежа с доброволен труд. А издяланият надпис най-отгоре „Събо, Нено, Марко, Божил, […….] в село Бошуля“ потвърждава автентичността на Светия престол, запазен от тогава до наши дни.
И въпреки, че не съм се съмнявала в записките от тефтерчето, предвид това, че старият поп винаги живо се интересуваше от историята, историческите сведения включват освен спомени и архивни документи, както и стенописни надписи и приписки по богослужебните книги. Така чрез записките на стария поп и запазените архивни документи успях да възстановя немалка част от имената на свещениците, служили в храма в Бошуля:
Свещ. Димо Вардин – 1855 – 1856 г.- Бошуля
Свещ. Павел – /год. неизв/– м-р „Св. Петка“
Свещ. Стоичко Пиперов – 1892-1912 г. – Бошуля
Свещ. от Еникьой, Македония 1913 г. -1922 г. – /изв. с прякор Бирфас/
Свещ. Стефан Венчев – 1922 – 1943 г.- Бошуля
Свещ. Борис Котларов – 1943 – 1944 г.
Свещ. Христо Паничаров – 1943- 1949 г – Дъбравите
Свещ. Иван П. Рабаджийски 1949 – 1950 г.– Величково
Свещ. Николай Д. Апостолов – 1950 –1957 г. – преместен от Церово
Свещ. Зосима Софронов – 1961 г.
Свещ. Любен Шопов – 1966 – 1971 г. – Юнаците
Свещ. Петър Серев – от 1971 г. – Карабунар
Църквата е отвътре красиво изографисана изцяло, с южна и северна врата и една абсида (б.а. -полукръгла част, която „изпъква“ извън основната сграда на храма). Годината на построяване е спорна. В Историческа справка от 1961 г. на Държавен архив – Пазарджик е записано, че църквата е построена през 1850 г., като има данни и за училището в църковния двор. Предвид тежкия труд, необходимостта от строителен материал и осигуряването на достатъчно средства, които обстоятелства изисквали години, както и предвид това, че историческите справка са правени единствено по сведения на тогава действащи свещеници, началото на строежа на църквата спокойно можем да отнесем към 1830 г., както е записано по спомените на Иван Анг. Вергиев и завършена някъде през 1850 г.
Видно от надписа над входа, храмът е изографисан през 1860 г.: „В името на светите единосъщни, животворящи и неразделими троица Отца, Сина и Светия дух, изписа този божествен храм „Успение Богородично“ Г.Г. Атанас Трендафилов.1860.“
Особено ценни за историята на храма са приписките по богослужебните книги, стенописните надписи и тези по старите икони. Именно такъв надпис „Дарь оть“ е изписан на източната стена в олтара на църквата с имена на дарители, между които се четат имената на Атанас Стаматов, Тодор Вардин, Пене Вергиев, Игнат Ваклинов – по всяка вероятност спомогнали със средства за изографисване на църквата.
И стара приписка в една от богослужебните книги от неизвестен дарител, говори за щедростта на местните жители: “С. Бошуля. Този Псалтир приложи г-н Георги за неговото душевно спасение и здраве на църквата „Успение Богородично“ за вечен спомен. Лето 1870“.
Не е изключено това да е един от ктиторите на храма (според записките), самият Георги Пенов Механджийски. Измежду архивите е запазена и разписка от 1899 г., на името на Атанас Попчев за абонамент на в-к „Напредь!“
Такива са били хората от едно отдавна отминало време – силни и сплотени, с неугасваща вяра и дух и жадни за знания. А най-предвидливите измежду тях оставяли записки, за да се помнят сторените дела. И за да се знае – за куража и силната вяра, съхранили българщината през вековете!
Честит празник!
Иванка Бечева – Кърджийска
