Ще ви разкажа за едно мое пътешествие до Прага, за времето, което прекарах в един манастир, не, не храм на духовността, а музей, хранилище, пивоварна, социален бизнес, библиотека… Прииска ми се да напиша нещо за 24-ти май, нещо за духовността и просветата, но от това носталгично наоколо ми се прииска да избягам. Не исках да пиша за манифестации и за лозунги, не можех да пиша кухи фрази за политически ПР, не мога да си кривя душата да пиша за масовата култура. Не ме разбирайте погрешно, функцията на културата, на цивилизационното ни развитие е тя да е за всички, да докосва всички, но не по този начин.
Искам да живея в общество пълно с бикове, не със смирени телета на хранилка, както казваше един мой приятел. Не по тоталитарният модел, типичен за едни мракобесни общества или построени на фундамента на силата. Не ми харесват общества и модели, градени на принципа на сила, на дворяни, на придворни, на богопомазани. Ах, ако само знаете, колко са ми антипатични. Привличат ме тези одухотворените, тези където монасите съхраняват книгите, за да могат в един момент да ги превърнат в храмове на знанието, да родят университетите, да родят съвременния модерен свят.
Не ми харесва, че духовността, културата ни са статични, чакаме някой да ни спусне нещо отгоре. Не винаги е било така, повярвайте ми, ние сме имали поколения преди нас, деди с най- важното – лична инициатива, да правят, да допринасят за обществото. Та в една Копривщица е прословута българската „война“, между два богати рода, кой от тях, коя година да помага на училището. Знаете ли как ми се иска, това да възпяват, това да показват нашите учебници, това да е част от нашата иконография, важна част. Това да бъдат българските Ромео и Жулиета. Но ние мразим чорбаджиите, за да може на суверена да му е спокойно на главата. Та моите прадядовци, са построили библиотеката, училището, дарявали са книги на църквата…. сигурен съм, че и вие и ти, който четеш това, ако се разровиш далече назад, ще откриеш такива хора. Но нещо се е случило, някъде по пътя сме загубили този пламък, горящ вътре от нас… А ние, нашето общество, в какво сме се превърнали, къде ни ампутираха тези качества? Започнали сме да разчитаме на държавата за добро или за лошо, за всичко, от което можем, само можем да искаме, да взимаме. Защото общото е такова – безхаберно, само гледаме нагоре и чакаме, колко, кога… Все едно сме в онзи, наш забравен паметник на тоталитаризма, наречен фабрика, завод, като крепостни бяхме вързани во веки и седим, и искаме, а те очакват от нас да сме дисциплинирани и послушни. Като позволяваме на бездушни хора, псевдо моралисти, да ни заблуждават и да ни карат, да живеем като крепостни в една забравена от Бога губерния, в която заплатата или това което ще ти заплатят, онези отгоре, се е превърнало във верую.
Разказът за този манастир ще бъде малко по-различен. Прожекторите ще бъдат насочени към цивилизационния модел, хилядолетния. За преходността, за естествената органична еволюция. Защото, знаете ли, има хора които продават планове, чертежи, без капка душа в тях, вие, човекът не присъствате в тях, ние сме само материал. Това е и основата на тоталитарното, на онова спускано отгоре, в което вие само трябва да изпълнявате. Обикновено то отрича всичко до него, то отрича вашите деди, то отрича традициите, защото вие вече не сте част от историята, вие сте винтче и гайка, в това което социалните инженери проектират, а там място за духовност няма. Но да се върнем в Прага и другия модел, онзи който на нас са се опитали да ни отнемат.
Хотела
Lindner Hotel бе мястото, в което прекарах почти седмица. Намира се в двора на манастир, обявен от 1992 година за световно културно наследство на UNESCO. Това е историческият център на Прага, на няколко стъпки от Пражката Крепост. Мястото е уникално, дори и през късните часове на нощта, може да се насладите на манастира, да поседите около него, когато ще бъдете само вие и това което търсите. Същевременно, мястото предоставя луксозно преживяване, изключително богата закуска. О да, закуската прави хотела, тя е в основата на приключенията които следват, а тук тя си заслужава.
Да почетем през нощта
Между другото, винаги са ми доставяли удоволствие местата, в които отсядам да имат тихи кътове за четене. Обикновено, в лоби баровете се слагат няколко удобни кресла, но това е само камуфлаж, да вземем звезда нагоре и да ви залъжат с уж удобство за рекламна снимка. Но това е като с масовата култура, която се прави проформа, за да имитираме дейност, за да можем да си вземем заплатата. Докато има други места, като Linder, където спокойно вечер може да се насладите на четене. А и факт, който много говори за клиентите, които отсядат в това място. Това не са служители, изпратени в командировка или някой масов турист, това са хора от друга порода, от една порода, която трудно се развъжда и не вирее в обществени библиотеки и в обществени хотели. Това е порода, която чете през късните часове на нощта, това е порода, която е на пейката до манастира в тъмни доби, замислена, мислеща.
Музея
Влизайки в манастира от всякъде ще ви говорят истории за времена, за хора, за поколения, за монаси, за тези които са се грижили всичко да бъде съхранено и развито. Не, не, определено не харесвам замъци, рицари, оръжия, владетели, както и залите им изпълнени с шутове да радват пошлостта и вулгарността им. Обожавам манастири пълни с истории, в които дори сядайки на стола, нещо ви нашепва, на безмълвен език, истории за душата. Това не е място за пъстри и шарени шутове, премятащи се през глава, за да се харесат на онзи силния тиран отпиващ от тежки бокали за да преглътне големите залъци, запътили се към бездънната му паст. Това е място за монаси, покрити с черни аскетски наметала, хора отказали се от всичко светско, за да оставят нещо и след тях, за да направят живота ни малко по-добър. В Страхов има какво да видите, но не се спирайте само на експонатите, не се заглеждайте само в лъскавото, погледнете и в затънтените ъгълчета в мазетата, в пустите коридори…
Книгите
(Залата по философия)
Залата по философия, да, да, пълна с книги по философия (означава – любов към знанието). Това не е канон, това е знание, съхранявано с векове. Знаете ли, ако има нещо от което се срамувам това че не сме успяли да развием наша, българска философска школа. Защото това е основата на независима научна мисъл, това да имаме своя икономическа мисъл, наш собствен път. А сме имали толкова много будни хора в далечното минало, с пламтящи очи, с любов и почит към знанието.
(Залата по теология)
Имали сме го пламъка в хората, но не сме успяли. Не са ни позволи, оставили са ни на едно наивно – инфантилно ниво. Но нищо не е забравено, ние помним, ние няма да позволим да бъде забравено и изтрито. Ние знаем, ние искаме да бъдем като свободните хора, ние искаме духът ни пак да е свободен. Това е свободата – когато духът е свободен, когато душата е свободна да се рее във висините. Не в строя и в манифестацията, не в знаменцата и кухите лозунги, не в повтарянето на мантри, а в свободния дух, неговата възможност да твори.
Само да ви разкажа, малко повечко, защо им завиждам благородно, защо завидях на този манастир, за който си позволих да ви разкажа. Чешката философия (любов към знанието) е наричана „чиста“. Заражда се в интелектуалния дебат (знаете ли колко ги обичам тези две думи и колко ми липсват) в сферата на образованието. Това са имената на Коменски, Теиге, Кундера, Гариг, Масарик, Косик, Свитак, това е Вацлав Хавел. Това е национална интелектуална мисъл, различна от съседите от Германия. Това са хора в центъра на символизма, символизацията, на феноменологията. Та Едмунд Хусерл е роден в чешките земи. Това са хора на науката, занимаващи своя интелект с постреволюционната мисъл, елиминирайки всички следи на провинционализма
Наука
Арктическа наука – международни годишни конференции за науката, свързвана с изучаването и опазването на Арктика – снимката им е от 2017 година в Манастира Страхов. Да, това се опитвах да ви разкажа до сега – манастирите, църквите, това са местата, в които се ражда съвременната ни наука. Те са основоположниците на всичко което имаме днес. Колкото и да се опитват да ни продават фалшификати, свързани с историята и колкото и да се опитват да пропускат този факт. В Западната наука, образование, изкуство има традиции, корени, много дълбоки, неизкореними.
Музика
(Под диригенството на Томас Ханус, Пражката Филхармония изпълнява Георг Фридрих Хендел, Concerto Grosso No 6, Op 6, в Манастира Страхов. )
Ресторанта
Това не са от онези приватизирани места, раздадени на наште безхаберници. Това е ресторантът на манастира, който носи приход за монасите. Това е най-хубавият ресторант в Прага, с най- невероятната гледка. Някакъв човек скоро ми разви теория, че духовниците трябвало да бъдат бедни. Извинявайте че в това духовно пътешествие ми минаха толкова много нецензурни изрази през главата. Да им вземем и манастира, всичко да национализираме, тъкмо изобщо никакви свещеници няма да имаме, те ще ви говорят, че Бог е в нас, а свещениците са измамници, че нямаме нужда от църкви. Да сложим всички на хранилка, на заплата, за да можем ако не слушат да им спираме храната? Да слушат и изпълняват!? Нека да изразя моето мнение, което де факто ще бъде продължение на всичко което написах малко по-нагоре, дори и за небългарски манастир. Трябва да са богати, много богати, като никой друг, за да могат да държат огъня вечно жив, да не позволяват никога да изгасне. Трябва да са по-силни от всеки въобразил си някога, че може да бъде владетел. Да, точно тези хора, отказали се от всичко земно, а не онези на заплата, зад бюрото на удобно.
Бирарията
Бирата е една традиция, съхранила се повече от 600 години в двора на манастира. Saint Norbert е една от най-популярните бири, които продават. Наречена е на името на светеца, който създава монахински Орден, позволяващ на монаси и монахини заедно да посещават служба и да живеят в една сграда. Орденът е и в манастира, малко феминиско отклонение. Над 25 вида бира от онзи кехлибарен елексир, сприятеляващ ви на онези дълги маси, каращ ви да танцувате, да пеете, да се веселите, да се радвате на живота. Това не е бира, чиято печалбата отива в джоба на някой хитрец и неговият голям джип, това е духовно пиво и всяка стотинка от него отива, за да попълва рафтовете с книги. Между другото, по много простичък начин, мисля че ви обясних идеята, фундамента на социалния бизнес. Започнахме от хотела, от манастира, библиотеката, ресторанта, пивоварната, получи се една истинска социална фабрика, пълна с живи хора, а не служители и работници. Един манастир, съхранил науката, изкуството, културата, служейки на Бог и на хората.
Обсерваторията
Над манастира, сред градината осеяна с рози се е сгушила обсерватория на почти век. Защо не се разходите, погледайте звездите, вдигнете глава нагоре и си затананикайте, както се пееше в една песен „дори и света около нас да се руши, ние никога няма да сведем глава надолу…“
Материалът е любезно предоставен от Илиян Кузманов – Фондация Арт Ангел. С най-искреното желание ние да бъдем едно много по-добро място!
