Света Великомъченица Марина се почита от Православната църква на 17 юли. Тя е известна сред католиците като Света Маргарита Антиохийска и се празнува на 20 юли, когато православните християни празнуват деня на Свети Илия. Житието на Света Марина е писано от епископ Теотимий и е ползвано за основа на множество преписи и преработки.
Марина е живяла през III век и е била дъщеря на езически жрец в Антиохия Писидийска (Антиохия Цезарея). Въпреки възпитанието в идолопоклонничество, Марина прегръща христовата вяра на 12 годишна възраст, поради което баща ѝ започва да се отнася жестоко с нея, заради вярата, която тя открито изповядва. Когато навършила шестнадесет години, била срещната от управителят на източните страни Олибрий, който пленен от красотата ѝ, я харесва за своя жена. Тя не скрила от него че изповядва христовата вяра, а той заповядал да я арестуват и на следващият ден я изправил на съд.
Марина не била съблазнена от обещанията за охолен живот и прекършена от мъченията, за да се откаже от вярата си. Тялото ѝ било разранено от мъченията, след което била прикована отново към дърво и терзана. През нощта в тъмницата, Марина се молила горещо на Бога. Появил се светещ кръст и тя чула глас, който ѝ обещал, че скоро ще се представи в чертога на своя небесен жених. Раните ѝ оздравявали. Тя помолила Бог да ѝ даде свето кръщение, преди да умре.
На следващият ден, когато отново била изправена пред съда, девойката удивила всички с цветущият си вид. Онези, които я видели, отдали чудото на Бога.
Марина потвърдила непоколебимостта на вярата си в Христа. Тя била подложена отново на мъчения, тялото ѝ било разранено, а раните опалени с огън, но Марина непрекъснато молила Бога да я дари със свето кръщение. Това накарало Олибрий да нареди да я удавят. Марина била добре вързана и хвърлена в дълбока каца с вода. Молитвите на девицата били чути от Христа и оковите по чудо паднали, а тя изправена във водата запяла хвалебствени песни към него. Управителят Олибрий заповядал да я изведат извън града и да я посекат с меч. Това се случило в четвъртата година от царуването на Диоклециан – през 289 година.
В житиетата на Света Марина впоследствие се появява и епизод, който разказва, че по време на мъченията, в тъмницата ѝ се появил дявола под формата на огромен дракон обвит със змии, който заплашил да я разкъса и погълне. Девицата Марина го прогонила с кръстен знак. По-късните версии на този епизод стават дори още по-драматични – дяволът погълнал девойката, а тя с кръстен знак го принудила да отвори пастта си и тя излязла от търбуха му жива и здрава. В други версии дяволът се задавил и се пръснал, а Марина остава жива и здрава; Марина разпаря корема на дракона с кръст, който държи в ръката си. Трета версия, в която дяволът, веднъж победен като дракон, се появява като тромав космат мъж, който заплашва отново Марина, но тя го прогонва с кръстен знак.
В по-късни версии на житието на светицата се разказва, че тя от малка останала сираче и за нейна дойка била наета селянка от околността на Антиохия, която била християнка и въвела Марина в християнството. Други текстове, използвани от Православната църква, споменават че дванадесет годишната Марина приема християнската вяра от скитащ просяк – християнин.
Марина (Маргарита) Антиохийска е канонизирана за Света Великомъченица през 494 година от Папа Геласий. През 1969 година Папа Павел VI я изважда от католическия календар, поради съмнението, че Света Марина никога не е съществувала. Тя е свалена от католическия календар заедно със Света Катерина Александрийска.
Почитането на култа към Света Марина във Византийската църква се разпространява много рано, докато на запад то е регистрирано след VIII век. Светицата присъства във всички източни и византийски синаксарии, но едва през IX век се появява на латински език в Мартирологията на Maurus под името Маргарита. През 1098 година с основаването на Цистерианския орден, нейният култ е укрепен, но тя не е осмисляна като исторически персонаж, а по-скоро като благочестив образ на вярваща. Според изследователите на църковната книжнина, легендата за Света Марина е апокрифна. Освен това Света Марина не е имала стар литургичен култ.
Света Марина е особено популярна на запад по време на Кръстоносните походи, след XI век. В научната литература, която се занимава с култа към Света Марина и разпространението му в Западна Европа, все още се води дискусия дали почитането ѝ не е резултат от наслоявания на източната Света Марина върху местни автохонни женски вярвания.
Предполагаемите мощи на светицата били пренесени от изток в Сан Пиетро дела Вале през 908 година, а от там през 1145 година в катедралата Монтефалконе в Тоскана. Дожът на Венеция Пиетро Зиони в 1213 година получил част от мощите и ги занесъл във Венеция. В съвременното издание на Александрийския синаксарий от Микеле, който се използва от Коптската църква, се съобщава в бележка, че тялото на светицата се пазело в Константинопол в църквата Дева Мария Бахара – т.е. „морската, от морето“.
Според Архимандрит Сергий едната ръка на светицата се съхранява в манастира Ватопед на полуостров Атон. Запазено е и легендарно сведение, че мощи на светицата били съхранявани в манастир близо до село Ленге, област Мокра в Албания.
