Памет и история: Битката при Адрианопол – разгромът на латинците и триумфът на цар Калоян

На 13 април край Адрианопол пристигнала и войската на Калоян. Освен българите тя включвала и 14 000 кумани. Българският владетел отделя част от куманите и го изпраща да избие добитъка, предназначен за прехрана на латинците, както и ездитните животни, които пасат около техния лагер. От латинския стан отвръщат с преследване на куманите.

Куманите, обаче се обръщат и като препускат стрелят с лъковете си назад, обсипвайки латинците със стрели. Латинците си взимат поука от този неочакван за тях маньовър. Поради това било решено при ново българско нападение, никой да не напуска лагера.

В същото време цар Калоян с войската си се прикрива в гористи места и долове. На другия ден, 14 април (Велики четвъртък от страстната седмица) той се изкачва по стръмнините на една височина, откъдето ръководи бойните действия срещу латинците, оставайки незабелязан от тях. Най-напред срещу латинския лагер е изпратен кумански отряд, воден от вожда Коча. Както и предния ден той успял да подлъже латинците в преследване. Напред препуска граф Луи дьо Блуа, а след него тръгва и Балдуин І.

Леката куманска конница устремно бяга и латинците не усещат как са изминали приблизително около 8–10 км. С уморените си коне латинците попадат на засада, като от всички страни били обградени от свежи български и кумански части. Тук Калояновата войска има числено преимущество. Множеството обгражда облечените в тежки доспехи и трудно подвижни латински рицари. Те са сваляни от конете с куки и аркани, а в ръкопашния бой безмилостно избивани.

Никита Хониат пише: „Така на тези проклетници бяха прерязвани вратовете им с коси или бяха удушавани с примки, а конете им биваха посичани“. Най-избраната латинска войска, прочута с хвърлянето на копия е избита. Граф Луи дьо Блуа и над 300 рицари паднали на бойното поле, а оцелелите се впуснали в безредно бягство, търсейки спасение.

Император Балдуин е заловен жив. На врата му е омотана верига, а на краката са сложени железа. В този вид е откаран в Търново и хвърлен в тъмница, като не могъл да изпълни и една година от властта си на император в Цариград (16 май 1204 – 14 април 1205). Година по-късно, през 1206 година той „отдал дължимото на плътта“, като вероятно е убит по заповед на цар Калоян.

През нощта българите спират преследването, което позволява на оцелелите латинци да се доберат до крепостта Родосто. С това обаче, не свършват бедите на западните пришълци. Скоро подир това умира, вероятно от инфаркт, полуслепия 98-годишен венециански дож Енрико Дандоло, когото Никита Хониат нарича „най-старото и многолико зло и първопричина за всички беди на ромеите“.

Така надменността на западноевропейските рицари е окончателно сломена. И тримата владетели в Латинската Цариградска империя – Балдуин І, Енрико Дандоло и Бонифаций Монфератски намират смъртта си (последният няколко години по-късно) в резултат от сблъсъка си с българите. Устремили се към Балканите като хищник над плячка, латинците не пожелават нито съюза, нито сътрудничеството, нито приятелството на българите. Затова и намират своята гибел.

От гледна точка на историята на Европейския югоизток битката при Одрин има твърде съществени последици за политическия живот в региона. Страшната латинска сила отведнъж изчезва, а това дава кураж и на другите балкански владетели да ѝ се опълчат. В това се състои голямото значение на одринското сражение. Наистина, никога повече Латинската империя не се осмелява да влезе в толкова решителен двубой с някоя от балканските държави.

Автор: доц. Георги Николов, Исторически факултет на СУ