Блага Николова Димитрова е българска писателка, поетеса, литературен критик, политик и втори вицепрезидент на Република България, между 22 януари 1992 и 6 юли 1993 г.
Блага Николова Димитрова е родена на 2 януари 1922 г. в Бяла Слатина, област Враца, в семейство на майка учителка и баща юрист. Израства във Велико Търново. През 1941 г. завършва класическа гимназия в София, а през 1945 г. – славянска филология в Софийския университет. През 1951 г. защитава дисертация на тема „Маяковски и българската поезия“ в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Дълго време се занимава с редакторска, преводаческа и обществена дейност.
На 2 май 2003 г. след сериозно онкологично заболяване и тежък инсулт издъхва една от най-големите български поетеси.
Блага Димитрова започва да пише още като ученичка (Класическа гимназия, София). Литературните й интереси я подтикват да запише славянска филология в СУ, а по-късно докторантура в Литературния институт „Максим Горки“. За първото си романово произведение Блага Димитрова черпи впечатления от строежите в Родопите, където тя отива след като осем години работи като редактор в списание „Септември“ (1950 – 1958). Романът „Пътуване към себе си“ се нарежда сред най-добрите й творби, наред с „Отклонение“, „Страшният съд“, „Лавина“ и забранения по време на тоталитарния режим роман „Лице“. През 1987 г. участва в създаването на „Литературно-художествен кръг – 39-те„. Между 1987 и 1989 г. ѝ е забранено публикуване на творбите, заради дисидентските ѝ възгледи и дейности.
За дейността си като писател Димитрова получава множество български и международни литературни награди и отличия, включително орден „Стара планина“ – първа степен. Романът ѝ „Лавина“ е филмиран през 1981 г., а през 2003 г. е издаден 1 том от нейните съчинения, като предстоят да излязат и останалите 22 тома.
Блага Димитрова е омъжена за Йордан Василев. През 1967 г. „осиновяват“ Ханна Хоанг Димитрова от Хайфон, Виетнам. Родена през 1960 г., Ханна живее със семейството си – брат, сестра и двама живи родители, които се съгласяват да я дадат, защото не виждат друга перспектива. Тогава Виетнам е във военно положение. До законно попечителство не се стига – Йордан и Блага ѝ казват да ги приема като леля и чичо.
Цитати и стихове :
„Ако АЗ съм успяла да стана негово МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ и БЪДЕЩЕ .. ТОЙ е МОЙ !!! И все пак, ако някоя жена успее да го откъсне от мене, то НЕ тя ще ми го отнеме, а аз сама ще го отнема от себе си, защото НЕ ще му бъда достатъчно нужна. Значи НЕ съм била достатъчно крепко вплетена в корените на мислите му, на съдбата му, на дните му. Би трябвало най-сетне да стигна до тая проста истина.“
„Ако ти си станал необходим на другия, ако си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, НИКОЙ не може да те изскубне от живота му.“
“ Впрочем какво по-страшно наказание от въображаемото изживяване на нещо, което би могло да бъде и не е било?“
„Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер… как бие с учестения ти пулс.“
„Женската усмивка има сила на удар, особено ако е придружена от ласкателство…“
„Ентусиазираните често провалят работите.“
„Колкото повече търсиш единствения, толкова по-многобройни стават твоите мъже. Без да се усетиш, от много вярност към единствения ставаш невярна на мнозина. От постоянство в мечтата си ставаш непостоянна в живота.“
„Мъжете се влюбват не в нас, а в собствения си образ, който откриват в нашите очи.“
„Мъжът е погълнат от мига, а жената търси продължението.“
„Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява!“
„Страхът от съперницата е като страхът от смъртта.“
„Сама идвам и сама ще си отида.“
„Защо ме гледате хора, като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет?“
„Кожата ми ме боли от целувки като изгаряне от слънце.“
„Навярно това е любовта – без вериги, без решетки, без клетви. Без гаранция. Истинската любов, най-хубавата – това е свобода.
Вратата не се заключва. Мога да си отида, когато поискам.“
„Не мога да понасям женското „не“, което значи „да“. Когато искам, аз казвам „да“, а когато не искам, казвам „не“. Жени, аз ви връщам човешкия език!“
„Нека да бъда като любовта – неуловима, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!“
„Ако моята любов е грешка, тогава най-вярната стъпка в живота ми е тази грешка!“
„Няма щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка!“
„Любовта е една смела крачка към неизвестността.“
Стихове :
ВСИЧКО
Имаш младост и хубост.
Цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш –
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?
Имаш любим и нежност.
Цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки, звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато тупнеш на земята.
Нямаш любим и нежност.
Какво ти остава?
Имаш талант и воля.
Цялата си една факла.
Нощем безсънно светиш,
търсиш в тъмната пустош
нещо такова, което
никога, никъде, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши
и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля.
Какво ти остава?
Имаш дете и радост.
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчица,
учиш го да бъде послушно
и да не тича много напред,
за да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест, война или любов,
или безкрайният път…
Нямаш дете и радост.
Какво ти остава?
Всичко да имаш, нищо да нямаш.
Цялата да си една шепа.
Всичко да даваш, нищо да вземаш.
Да се загърнеш зиморничаво
в самота като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да спомняш,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.
Всичко.
Това ти остава.
(1969, Пирин)
ОТВЪД ЛЮБОВТА
Разделяхме се спокойно,
което ще рече – окончателно.
И вече бяха излишни
заобиколните думи и погледи.
Затова…
Очи в очи додънно за пръв път
се срещнахме на прощаване.
Бе късно и все пак с един-
единствен миг разполагахме –
достатъчно…
За да надникнем
отвъд любовта
и да видим стъписани,
че отвъд любовта
е пак любов,
тъй както отвъд хоризонта
е пак хоризонт.
И още по-необятен.
И още по-миражно
непостижим.
ЗА ЕДИН МИГ
Съсредоточи се! – ми шушне дървото. –
Всърцевини се!
Не се пилей насам-натам,
не се търси все по-далече,
не бъркай лутане с литване!
Вкорени се!
Устои не значи застой.
Бронирай се в ризница от вятър.
В обръч от безкрай се всади.
Изправи се под косия дъжд.
Вядрени се!
За един миг застави Вселената
да спре своята въртележка
и се огледай:
Къде си?
До кога си?
Ти кой си?
СПОМЕН ОТ НИКОГА
Но била съм някога тук, била съм!
В друго ли съществование,
в бъдеще невъзвратимо ли ще съм била?
Тези улици ми са странно познати,
стръмно скосените покриви,
русият вятър, просвистял на велосипед.
Кучет със стъписан нос си ме спомни.
Викат ме по име дърветата.
Тези усмивки, ръснали слънце през ситния дъжд.
В минало несбъднато ли ще си бил мой град?
Свойски ще съм изкачвала витите стълби,
струнна, обичана, литнала,
с леко наметнато рамо от мъжка ръка.
Ще съм проглеждала росно всяка заран
зеленоока в градината,
цяла – уханно предчувствие за моя ден.
Чувам отново как ще съм чувала привечер:
клюцва градинската ножица.
Ох, не късайте тези охрени рози за мен!
Ще съм ги слагала в тази отдавнашна ваза,
пеещи на верандата.
Ще съм изсмуквала от пръста си капката кръв,
за да удостоверя, че аз не съм била сън.
Още веднъж да вдъхна призивния споменен мирис
и да си забравя розите
там, дето аз, истинската, ще съм била.
Източник: magnifisonz.com
