Слово на кмета на община Панагюрище Никола Белишки на националния митинг-заря по повод 146 години от Априлското въстание:
Христос Воскресе! 146 лета назад в пролетната свежест на Средногорския Балкан се криела чудна огърлица от чудно градче и китни балкански селца. Каменно градче с калдъръмени улици и бързи, реки каменно градче с достолепни къщи и високи зидани довари, скрили безбройна челяд в китните дворове, с гиздава чаршия и кафенета, където се бистрела местната и световната икономика.
Китно било градчето с детския глъч в училищните дворове, с празничния звън на камбаните на църквите и параклисите. Животът пролетно туптял, и на нивите, и в дюкяните на безбройните еснафи, и в читалищата. На всяка трапеза имало хляб, а безкнижен бил само този, който не искал да учи. Людете се трудели, раждали се и умирали, самообразовали се, сами събирали данъци, самоуправлявали се. Под зоркия поглед на турската власт – мюдюрин и 3 заптиета. Мнозина ще попитат защо им е било да вдигат въстания? Защото искали друго – не само за себе си, но и за тези след тях, те искали прогрес, европейско образование и наука, но се сблъсквали с една и съща петвековна стена. Знаели, че техния просперитет боде в очите не само властта, но и малограмотното население, защото знаели, че тръгнат ли на път по наука или търговия може да няма завръщане, пътувайки виждали колко малко са на брой проспериращите български градчета. И се готвели – 5 пъти Дяконът идвал в това чудно градче, посветените били много, а мало и голямо знаело, че ще дойде онзи ден и онзи час, в който ще поискат своята държава за своя народ. Не се уплашили от думите на Бенковски – „На себе си трябва да се уповаваме, на себе си и на народа“. Не ги уплашила и страшната клетва “Свобода или смърт“.
И днес българи, когато някой ни каже, че трябва да преглътнем справедливостта, че е добре да бъдем неутрални, за да запазим спокойствието на битието си, нека си спомним за 23 годишния Бобеков, за който изходът е бил предрешен, а решението тежко. Трябвало е да реши кое е най ценното. И решава – няма нищо по ценно от националния дух и достойнство. Отказва предложенията на турците за капитулация. Боевете са тежки и неравни, българските позиции се превръщат в жертвеници.
Славно свършиха панагюрци, няма ги белокаменните къщи на китното градче, мълчаливи и глухи са порутените училища, черни стърчат църквите, сиротен и вдовишки плач, мъртвешка тишина над малките селца. Това ли искаха те? Да, те искаха да зададат своите въпроси на стара Европа, искаха да кажат, че тук на Балканите има един жилав и горд народ, който е готов да даде всичко необходимо за своята свобода и вяра. И днес българи, когато някой ни каже, че свободата ни е подарена нека си спомним за този градец, нека си спомним за 10 дневната ни свободна държава и некоронованата ни княгиня, нека си спомним и за онези, на които той даде най-голямата титла на смъртни – за апостолите. Нека си спомним за Батак, Клисура, Брацигово, Копривщица, Перущица, защото тази свобода е безценна, защото това е свободата на хилядите чисти и романтични души, на героите, на мъчениците, на ангелите от април 1876 г. Тази свобода е вече наша отговорност! Да живее Панагюрище и Бог да пази България!
