На този ден: Спомняме си за Джон Стайнбек – великият хроникьор на човешката тъга

Снимка: Chronicle.bg

Джон Стайнбек е едно от най-големите и значими имена в световната литература, оставил след себе си огромно творчество. Той е роден на 27 февруари 1902 г. в Салинас, Калифорния.

Първият голям успех на Стайнбек сред критиците е романът „Тортила Флет” (1935), който проследява приключенията на група безкласови и обикновено бездомни хора в Монтерей след Първата световна война, непосредствено преди сухия режим в САЩ. Носител е на Пулицър за „За мишките и хората” (1937), „Гроздовете на гнева” (1939) и „На изток от рая” (1952). През 1962 г. Стайнбек печели Нобелова награда за литература за „реалистичното си и творческо писане, комбинирано с чувство за хумор и остри обществени възгледи”. В последния си роман „Зимата на нашето недоволство” (1961) изследва моралния упадък в Америка.

През 1962 г. излиза „Пътешествия с Чарли: в търсене на Америка“ — публицистична творба, в която Стайнбек разказва за пътешествието си из цяла Америка заедно с пудела Чарли. Синът му Джон пише в мемоарите си, че баща му е бил прекалено стеснителен и едва ли е разговарял с толкова души. „Той не би могъл да издържи на такова интензивно общуване. Така че книгата си е същински роман.” Другият му син твърди, че баща му предприел това пътуване, тъй като знаел, че умира и искал да види страната за последно.

Някои от най–известните му произведения са „Небесните пасбища”, „Към един незнаен бог”, „Тортила Флет”, „За мишките и хората”, „Гроздовете на гнева”, „Улица Консервна”, „Америка и американците” и др.

На 66 г. Стайнбек умира от кардиопатия и сърдечна недостатъчност в Ню Йорк на 20 декември 1968 г.

„На изток от рая”

„Ще бъдеш човек, по-различен от другите, уверен там, където останалите крещят от ужас. Там е именно голямата награда. И може би едничката награда. Може би това е бленуваната чистота, заградена отвсякъде с мръсотия.”

„Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите.”

„Мъчително ми е да си спомням. Беше не толкова страдание, колкото празнота. Само че и тя ме пробождаше. Казваш, че от колодата ми липсвали някои карти. Същото си мислех и аз. И може би никога няма да ги събера всичките.”

„Да, вярвам. Вярвам. Много е лесно, от леност и слабост, да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: „Нищо не можах да сторя, така било писано.” Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек.”

„И се чувствам човек. И схващам, че човекът е нещо изключително важно, дори може би по-важно и от небесните светила. Тук няма никаква теология. Лишен съм от всякаква набожност. Но заобичах това блестящо сечиво, човешката душа. Във вселената тя е нещо прекрасно и неповторимо. Вечно нападана, но никога не унищожавана, защото „ти можеш”.”

„Пътешествия с Чарли”

„Пътешествието е също като човешките личности – две еднакви няма. И всички планове, всяка предпазливост, забрана или принуда са безплодни. След толкова години упорство разбираме, че не ние хващаме пътя, а пътят хваща нас.”

„Има мигове, които човек цени цял живот – мигове, които ясно и дълбоко прегарят всичките му спомени.”

„И когато малкото време изтече и си казахме „довиждане”, отново трябваше да изпитам същото чувство на изоставеност – не по-малко мъчително, отколкото първия път. Както изглежда, най-добрият лек срещу самотата е да бъдеш сам.”

„Улица Консервна” и „Благодатният четвъртък”

„Лесно е за този, който гледа отстрани, да каже, че „времето ще излекува всичко, че ще отмине и това, че хората ще забравят” и още разни такива. Но когато не си отстрани, времето спира, хората не забравят, озоваваш се в непоклатим вакуум.”

„Хората запазват представите си дори и когато не са верни. Та една ли е заблудата, в която вярваме, съзнавайки, че сме на крив път?”

„Човек може да се бори със съдбата само до известно време. Оставиш ли й се, изведнъж се чувстваш силен, защото цялото ти същество се устремява в една посока.”

„Мъжът е единственото животно, което само си слага капана, хваща се на въдицата и пада в него.”

„Никой не знае как величието осенява човека. То може би лежи скрито в мрака, заспало дълбок сън, или – кой знае? – може би се врязва в него като ония шеметни огнени частици, идващи от космичното пространство. За величието обаче знаем следното: нуждата го вдига от сън и го тласка към действие; то никога не идва безболезнено; то променя човека, пречиства го и в същия миг го въодушевява – след това човек никога не може да възстанови първоначалната си простота.”

„Гроздовете на гнева”

„Хората, които бягат от ужаса, преживяват странни неща: някои отвратително жестоки, а други – прекрасни, тъй че вярата в сърцата отново пламва и никога не угасва.”

„Краткото царуване на Пипин IV”

„Властта не корумпира. Страхът корумпира… може би страхът от загуба на власт.”

„Зимата на нашето недоволство”

„Да си жив означава да имаш белези.”

„Никой не иска съвети, а само потвърждение.”

„Човек в действителност нищо не знае за другите човешки същества. Най-доброто, което може да направи, е да предполага, че и те са като него.”

Източник: podmosta.bg