Теория на относителността е физическа теория на пространство-времето, описваща универсалните пространствено-временни свойства на физическите процеси. Терминът теория на относителността е въведен от Макс Планк през 1906 г. с цел да подчертае ролята на принципа на относителността в специалната теория на относителността (и по-късно на общата теория на относителността). Понякога се използва като еквивалент на понятието „релативистка физика“.
В по-тесен смисъл това е събирателен термин, който се отнася за специалната и общата теория на относителността на Алберт Айнщайн. Специалната теория на относителността се отнася до процесите, при които може да се пренебрегне гравитацията, а общата теория на относителността е теория на гравитацията, която обобщава Нютоновата.
В историята на физиката терминът теория на относителността се използва понякога за разграничаване на възгледите на Айнщайн, Минковски и техните последователи, отхвърлящи концепцията за етера като преносна среда на светлината, от възгледите на някои техни предшественици като Хендрик Лоренц и Анри Поанкаре.
Еволюция на термина
През 1905 Айнщайн публикува своята статия за специалната теория на относителността. Обобщаващият термин теория на относителността се основава на израза „релативна теория“ (на немски: Relativtheorie) използван от Макс Планк през 1906, който подчертава ролята на принципа на относителността Към 1920 г. научната общност вече е разбрала и възприела специалната теория, докато общата теория на относителността се утвърждава едва към 1960 г.
Област на приложение
Теорията на относителността се прилага във физиката и астрономията от XX век насам. Това е първата нова теория, заменила 200-годишната класическа механика на Нютон. Тя коренно променя възприятията на хората за света. Класическата механика на Нютон се оказва вярна само в земни условия и такива, близки до тях: при скорости на движение, много по-малки от скоростта на светлината и размери, значително превишаващи размерите на атомите и молекулите и при разстояния или условия, при които скоростта на разпространение на гравитацията може да се приеме за безкрайна.
Нютоновите понятия за движение са кардинално коригирани чрез по-дълбоко прилагане на принципа на относителността на движението. Времето вече не е абсолютно (а според ОТО – и равномерно). Нещо повече, Айнщайн изменя фундаменталните възгледи за време и пространство, като въвежда понятието пространство-време, в което времето е равноправна координата, която може да участва наравно с обичайните пространствени координати в преобразуванията на координатите при смяна на отправната система.
Теорията на относителността значително разширява разбирането на физиката като цяло и съществено задълбочава знанията в областта на физиката на елементарните частици, като дава мощен импулс и нови теоретични инструменти за развитие на физиката. С нейна помощ космологията и астрофизиката съумяват да предскажат такива необичайни явления като неутронните звезди, черните дупки и гравитационните вълни.
Настоящият стандартен модел на физиката се основава на обединяване на специалната теория на относителността и на релативистката квантова теория. А квантовата теория и общата теория на относителността се вземат предвид и по-нататък в квантовата гравитация.
Източник: Уикипедия
