На днешния ден отбелязваме 7 години от смъртта на великия Габриел Гарсия Маркес – колумбийския писател, журналист, издател и общественик. Той е сред най-значимите автори от 20-и век и един от най-добрите на испански език, носител на Нобеловата награда за литература през 1982 г. и на Нойщадската литературна награда през 1972 г. Напуска правна кариера за да се отдаде на журнализъм. През 1958 г. се жени за Мерседес Барча и има двама сина.
Стартира своята кариера като журналист, но популярност добива с романите си „Сто години самота“ (1967), „Есента на патриарха“ (1975) и „Любов по време на холера“ (1985). Често е сочен за най-известния представител на магическия реализъм, елементи от който се откриват в много негови произведения. Основен мотив в тях е самотата. След смъртта му през 2014 г. Хуан Мануел Сантос, президент на Колумбия, го нарича най-великият колумбиец за всички времена.
На 17 април 2014 г., след кратка хоспитализация, Габриел Гарсия Маркес умира в Мексико на 87-годишна възраст.[6]
Често в произведенията на Гарсия Маркес има едновременно художествени и документални елементи. Най-ярките примери за това са повестта „Хроника на една предизвестена смърт“ (1981, по вестникарска хроника), романът „Любов по време на холера“ (1985, по спомени на бабата и дядото на автора) и други.
Най-известният роман на Гарсия Маркес, „Сто години самота“ (1967), е продаден в над десет милиона копия. Той рисува живота в митичното южноамериканско село Макондо (което се появява и в други съчинения на автора и означава банан на езика банту). За него получава наградата „Ромуло Галегос“ през 1972 г. През 1982 г. Гарсия Маркес е удостоен и с Нобелова награда за литература за цялостно творчество.
Гарсия Маркес е известен със своето приятелство с кубинския лидер Фидел Кастро, като често изразява симпатия към някои латиноамерикански революционни групи, особено през 1960-те и 1970-те години. Въпреки това той е критичен към положението в собствената си страна и никога не подкрепя публично партизанските групи там.