През 2023 г. се навършват 200 години от рождението на Георги Бусилин, съобщават от историческия музей в Батак.
Разказ за Георги Поп Илиев Бусилин – ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ СТУДЕНТ В МОСКВА
Три баби чакаха да се роди детето на поп Илия Бусилин. Три баби: първата баба-баба Мария – баба по женска линия. Втората баба – баба Невена – баба по мъжка линия. Третата баба – баба Стояна -баба, която бабуваше, нещо като „акушерка”…
Чакаха и трите баби.
Баба Стояна беше в собата. Там бяха оставили и родилката. Другите две баби стояха в кухнята. Там бяха… Там чакаха… Бяха приготвили гореща вода. Имаше и чай от лайка, от подбел и жълт кантарион… Баба Стояна го използваше и за пиене, и за промиване на рани, и за болки в стомаха…
И за други болки все такъв чай използваше, като го смесваше с листа от малини и от къпини. Вземаше цветчетата от подъбиче и червен кантарион… С такива билки тя лекуваше болните като „докторица”.
За увиване на бебето след раждането имаше и готови дрешки – пеленки. Нали трябваше да го поизмият, да го посолят, па и да го повият, та всичко беше приготвено предварително.
– Марио ма, какво ли ще се роди,а? Момиче или момченце?
– Епа, знам ли, Божа работа… Нека се роди живо и здраво, па каквото и да е, все радост ще е…
Чакаха и двете баби, но нали бяха нетърпеливи, ходеха до вратата на собата да подслушват какво става.
И се чу едно болезнено „Ох”, чу се едно вряскане и …нещо като детски плач.
Баба Стояна се показа на вратата със светнало лице и съобщи радостната новина:
– Роди се момченце: …Да ви е честито… Да е здраво и живо… Учен човек да стане, по-учен от поп Илия!…
Зарадваха се и двете баби. От радост бистри сълзи порониха и с благословия издумаха:
– Божке ле, запази го живо и здраво! …Да побелее като челото на Рила планина. Да остарее като Стара планина… Родът му да се множи като филизите на къпина… И да е щастливо, и живот хубав да живее…
– Амин! – рече баба Стояна и додаде усмихната – Ха сега да видим кой от нас да вземе мюждето от поп Илия?
Па се радват двете баби – роднини на бебето, па се радва и баба Стояна-„акушерката”, че като се роди момченце, голям подарък ще получи. И подарък па и благословия от поп Илия.
Майката и тя се радва… Момче е родила.
Минаха няколко месеца. Расна, порасна, почна да се изправя на крака. Скоро ще проходи. Умно беше в очите: едни едри очи, живи, немигащи. Светят като малки огънчета.
И един ден проходи.
Минаха няколко дни. Детето стъпваше по-уверено, но не можеше да ходи без контрола на родителите си. На майката, на бащата, на бабата. Трябваше да се наглежда като малко пиленце.
Събраха се пак бабите, събраха се и роднините, и съседи прощъпулник да му правят, нали вече ходеше.
И поставиха черджето – софралъка по средата на стаята, а върху него всякакви предмети, които символизираха трудовата дейност на човека през целия му живот. Имаше книжки с картинки, имаше котленце, чукче, шише с вино, терлички, ножче, паничка, пръчка и други подобни неща.
Наши селски нрави ,наши селски обичаи.
Имаше ги тогава, имаше ги и се тачеха… Ще тръгне детето, ще иде до чергата, ще си вземе един или два предмета, ама кой предмет ще вземе, по него ще съдят бабите, за него ще говорят.
Вземе ли книга, бабите ще кажат: ”Учен човек ще стане”. Вземе ли терлички: ”Терзия ще стане”. Чукче ли вземе: ”Дърводелец ще стане” и т.н.
Ще нареждат бабите и ще казват, че „така му било писано”. Орисниците така искали.
Оставиха детето пред чергата.
И стана така, че Гошето тръгна към предметите и право при книжката отиде: една такава-шарена, с картинки и разтворена. На едната страна имаше изрисувано еленче и зайче, на другата страница- горичка, поточе с бистра вода, полянка и мечка с две мечета.
Загледа се то в зайчетата, загледа се в мечката, па взе книжката и се усмихна…
Ахнаха бабите. Сълзи от радост и умиление потекоха по набръчканите им кожи на лицата.
„Учен като баща си ще стане, я поп, я патрика”-така думат те, па благославят.
И пак чакаха богати подаръци.
Минаха години. Момчето израсна. От баща си научи да чете и пише. Научи се да смята. Умно беше, та поп Илия го заведе в Пловдив да учи чак в град Атина при даскал Теофилис Каирис.
Любознателния младеж завърши гимназия.
От Атина отива в Русия, в Москва през 1841 година. Става студент на историко-филологическия институт на Московския университет.
Пръв български студент в Москва и пръв носител на императорска стипендия. Получава стипендия и от Иван Н. Денкоглу, родолюбив български търговец.
През 1842 год. в сп. ”Московитянин” Георги Бусилин отпечатва три писма от български на руски език. Първото писмо е от баща му. В това писмо се описва тежкото положение на българския народ и на учебното дело у нас.
В другите две писма е отразена жаждата на българските младежи да учат в Русия, отвратени от пагубната за нас гръцка образованост.
В същото списание през 1843 год. Георги Бусилин помества дописка за откриване паметника на Юрий Венелин в Москва. В тази дописка дава блестяща оценка на книгата му „Древние и нынешние болгары”, оказала силно влияние върху българския народ по време на Възраждането.
На него възлагат да подреди архива на Венелин.
Работи дни и нощи над своя анонимен учебник – буквар, издаден през 1844год. в 3500 бройки. Същият бил изпратен в България „за вси детей болгарских” и раздаден безплатно на български младежи да учат по него.
Учебникът- буквар бил голям по обем, с най-разнообразни материали и написан с голямо майсторство.
Седемдесет години след издаването му Дончо Иванов, като прочел екземпляр, посветен на чешкия славист П. Шафарик, писал:
„Кой е неговия автор – този наш учен – филолог, добър патриот и нелишен от дарба на писател, дори на поет?”.
Академик Ф. И. Буслаев го рисува така: Среден на ръст, умен млад човек, с бистър поглед, но нежен с разклатено здраве. Боледуваше често… Обхващаше го униние!”…
На 11 февруари 1845 година Георги Бусилин умира от туберкулоза в Москва, в студентската болница с голяма мъка по родния край и по родната поробена страна…
…Бабите отдавна са умрели, но потомците на Георги Бусилин се гордееха с неговата ученост и често разправяха какво се било случило с него, когато проходил, макар и да знаеха, че и други деца при прохождането също бяха взимали книжки от черджета- софралъци, но си останаха през целия живот овчари или горски работници…
Димитър Фикиин
5 септември 1988 г.
Град Батак
