На Задушница: Спомен за войник от Битолско, сражавал се за турския султан, българския цар и сръбския крал

Петко Лисковски носил пушка за турския султан, българския цар и сръбския крал

За султан, крал и цар воювал на няколко фронта мъж от битолското село Добрушево, днес в Северна Македония. Съдбата и географското положение изправили войника дори против собствения му брат, а след края на земните му дни, които продължили 88 години, внуци и правнуци му вдигнали паметник, в който като във войнишка книжка са изписани заслугите му за три армии по време на Балканските и Първата световна войни.

Петко Лисковски се родил през 1882 година на територията на тогавашната Османска империя. Още през 1910 го записали за войник на султана, а през 1912 година го мобилизирали на фронта в Първата балканска война. Петко воювал като турски аскер, но Съюзническите сили победили и бил демобилизиран.
Когато избухнала Първата световна война, Добрушево вече било под сръбска власт и когато тръбата за сбор засвирила, дали на Петко сръбска униформа и го хвърлили да се бие срещу българите. В Добрушево и до днес разказват като легенда истинската история за това как в българския окоп се оказал родният му брат.

И двамата се гледали през мерниците на пушките си. Когато разбрали, че са на един куршум разстояние, единият се подал от окопа и попитал „Брате, дома дали сите се живи?“. Другият не си бил ходил и той хабер нямал от село, но за да утеши брат си, го надвикал: „Сите са арни!“. Това трябва да е била последната им среща. За Петко войните и животът продължили, а брат му попаднал в австро-унгарски плен и починал някъде в пленнически лагер.

Две години продължила службата на Петко за сръбския крал. През 1916 пак му сменили униформата. И не само униформата. Всеки път когато го мобилизирали, му сменяли и името – при турците бил Лисковски, при сърбите Лисковчич, а в българската войска го записали Лисков. До края на войната през 1918 Петко викал „Ура!“ за българския цар. На паметника му са сложени четири снимки – с турски войнишки фес, с гръцки калпак и българска фуражка, а четвъртата – актуална преди да се спомине.

Войникът с много господари доживял до преклонна възраст и се споминал в Югославия през 1970 година. В наши дни потомците му – внуци Христо, Кръсте и Мишко, и правнуците, които живеят в Швеция, решили да му направят паметник, който да напомня за невероятната съдба на техния дядо.

Източник: Монитор