Какво не знаем за Баба Марта

Най-възрастната жена трябва да почисти основно къщата преди изгрев слънце, да изнесе и простре навън червена тъкан – покривка, постелка, пояс или престилка

Снимка: programata.bg

Баба Марта е митичен персонаж в българския фолклор. В народните вярвания, представени в пословици и приказки, името ѝ е свързано с името на месец „март“. Три са месеците, които са персонифицирани в българските митични представи – януари, февруари и март. Януари и февруари са представени като братя с лют характер – Голям и Малък Сечко. Баба Марта се смята за тяхна сестра, която ту е усмихната и добронамерена, ту непредвидимо зла.

С Баба Марта и месец март се свързват много обичаи и празници, посветени на идващата пролет. Най-известният обичай, свързан с Баба Марта, е закичването на хора и млади животни с мартеница (усукани бяла и червена нишка) на 1 март – деня на пристигането на Баба Марта. През целия месец се извършват обреди за гонене на змии и гущери, както и гадания, свързани с някои прелетни птици.

Във фолклора Баба Марта е представена като сестра или като жена на Голям Сечко (януари) и Малък Сечко (февруари). Тя винаги е недоволна от тях – или са ѝ изпили виното (ако са ѝ братя), или че са свършили някоя голяма пакост. Старицата (невестата) им се гневи, вследствие на което времето се разваля.

Според една разпространена приказка, една старица козарка извела стадото си в планината през последните мартенски дни, мислейки че Баба Марта ще я дари с хубаво време, понеже и тя е стара като нея. Баба Марта се разсърдила, поискала няколко дни назаем от брат си февруари, и ги получила. Тези дни се наричат в народната традиция „заемни дни“, „заемници“, „броени дни“. Марта пуснала силни снегове и виелици, които замразили козарката и стадото ѝ в планината. Замразените се превърнали в купчина камъни, от които потекла лековита вода.

На празниците ѝ се извършват обредни действия, за които се вярва, че предизвикват нейното благоразположение. Участниците в празниците ѝ са жени, моми и деца. Смята се, че тя не обича старите жени, и те не трябва в никакъв случай да предизвикват гнева ѝ. Баба Марта се почита на 1 март, на 9 март (Младенци) и на 25 март (Благовец). Празниците са свързани с посрещането на пролетта.

Празникът на Баба Марта в българските традиции е символ на пролетта и носи пожелание за здраве и плодородие в началото на новия цикъл в природата. Традицията е свързана с древната езическа история от Балканския полуостров, свързана с всички земеделски култове към природата. Някои от най-специфичните черти на първомартенската обредност и особено завързването на усуканите бяла и червена вълнени нишки, са плод на многовековна традиция, която е била присъща за тракийски (палеобалкански) и елински обичаи.

Легенда възникнала през 30-те години на 20 век свързва появата на мартеницата с прабългарите.

Обичаят за връзване на мартеница е познат в България, Румъния, Молдова, Албания, Гърция, Северна Македония и Сърбия. В Румъния мартеници се връзват на ръцете само на жените и малките деца, а мъжете могат да носят мартеница само на скришно място, например в обувката. В Гърция мартеници се връзват само на ръцете на децата. В България мартеници се връзват още на млади животни и дървета, също и на мъжете.

Най-възрастната жена трябва да почисти основно къщата преди изгрев слънце, да изнесе и простре навън червена тъкан – покривка, постелка, пояс или престилка. Смята се, че това ще зарадва Баба Марта, и ще предизвика благосклонността ѝ към къщата и обитателите. На децата, момите и младите булки се връзват усукани бял и червен вълнен конец – мартеница – най-често на ръката. Младите непременно трябва да излязат навън „да ги види Баба Марта и да се зарадва“, а старите жени не трябва да излизат навън, защото „ще разгневят Баба Марта“.

В този ден на много места се гонят змии и гущери, като се палят огньове, обикаля се двора с дрънкане на метални предмети и наричания .

Ритуалното използване на червени или бяло-червени тъкани, ленти, конци, възли или пискюли е засвидетелствано на Балканите, Мала Азия, Египет и Близкия изток от античността. В древността, червеният цвят е означавал Богинята (раждането и смъртта), а белият – нейният Син (Слънцето, отвъдния живот, вечността). Традицията се спазва до днес в Румъния, Молдова, Република Македония, част от Гърция, Сърбия, Албания а също и в част от днешна Украйна.