Каква ще е новата „присъда“ на Шарло?

Съвместната комисия ще трябва да реши българин или „македонец” е Методи Шаторов

13.08.2019

Дали на 12 септември т.г., когато предстои да се проведе следващото заседание на Съвместната мултидисциплинарна комисия по исторически и образователни въпроси, съставена съгласно чл. 8 от Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, или по-късно, спорът за Гоце Делчев ще бъде решен.

Все пак имаме предостатъчно документи, които свидетелстват за българската среда и съзнание на Гоце Делчев, и по-специално, за неговото обучение в Кукуш (1879-1887), Солун (1888-1891), София (1891-1894) и учителстването му в Банско (1896). Аналогично е положението и с най-близките роднини на революционера – баща му Никола (ок. 1844-1920), брат му Христо (1885-1927) и сестрите му Руша Делчева-Чопова (1886-1945), Тина Делчева-Андонова, Лика Делчева-Станишева и Елена (Ленка) Делчева. Всички те през 1913 г. се преселват от Кукуш в България и повечето живеят заедно за кратко или по-продължително време в Горна Джумая (Благоевград). Да не говорим за многобройните документи, доказващи названието и българската същност на БМРОК/ТМОРО/ВМОРО и техните деятели.

Навлизайки с времето в най-новата ни обща история членовете на смесената комисия неизбежно един ден ще се изправят и пред величавата фигура на Методи Тасев Шаторов, загинал преди 75 години в битката при „Милеви скали“. Известен с псевдонимите Стариот болгарин, Шарло, Панайот той е деец на Българската работническа партия /комунисти/ и един от значимите ръководители на Покрайнинския комитет във Вардарска Македония. Участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война, командир на партизански отряд „Панайот Волов“, командир на Трета Пазарджишка въстаническа оперативна зона на Народоосвободителната въстаническа армия. Личност, сложила своя отпечатък и оттатък, и отсам Осогово и нямаща как да не предизвика горещи дебати. Още повече, че намира смъртта си на 4 септември през обявената за „гранична“ в неподеленото ни минало 1944 г.

По всичко изглежда, че днес на Шарло, получил през бурното си битие не една или две присъди, макар и посмъртно, му предстои да „чуе“ от смесената комисия новата си, най-тежка „присъда” – българин или „македонец“ е! За защита на позициите си скопските историчари се готвят от десетилетия. Нещо повече, на 21 декември 2012 г. Държавният архив на Република Македония и Дружеството за издателска дейност „Македоника литера“ отпечатаха сборник с документи и материали за Методи Шаторов – Шарло, под съставителството, предговора и редакцията на проф. д-р Зоран Тодоровски. Основната теза на автора е, че „Методи Шаторов-Шарло остави дълбоки следи в македонската история, преди всичко като борeц за свободата на македонския народ и за създаване на независима и обединена македонска държава, който за своите комунистически идеали и за борбата за по-справедливо общество много пъти е бил затвaрян и осъждан на смърт.“ Това обяснява и доста закъснялата „реабилитация“ на Шарло (след 70 години), която се прави и с излезлия луксозен труд.

Впрочем, публикуването на сборника от документи и материали е част от водената над десет години от бившия премиер на Република Македония Никола Груевски политика на създаване на „плеяда“ борци за „независна Македония“. Тази политика трябваше да докаже „континюитета“ в борбата на „македонскиот народ“ за създаване на негова „независима държава“. Дори в този план фигурата на Методи Шаторов се явява повече от подходяща. Доколкото той е един от политическите лидери край Вардара през период (годините на Втората световна война), за дейността на който няма достатъчно архивни свидетелства и следователно, много лесно се поддава на манипулация от съвременните легитиматори на „македонската нация“.

Горното се признава и от самият д-р Зоран Тодоровски, който в предговора към изданието посочва: „След освобождението на Македония дейността на Методи Шаторов-Шарло като секретар на Покраинският комитет на КП в македонската историография е оценена като едно от „белите петна“ в македонската история.“ Твърдение, което рязко се различава от историческите свидетелства! В този коловоз са насочени и тогавашните усилия на д-р Тодоровски, който в предговора на сборника не пропуска да отбележи, че „в графата за „националност“ Методи Шаторов-Шарло винаги се е записвал като „македонец“, а като гражданин – на „България“. Явно принуден от фактите Тодоровски е заставен да признае: „Наричан посмъртно „стариот болгарин“, Методи Шаторов-Шарло е бил осъден като саботьор и предател на македонския народ, а всички негови близки съратници и съмишленици – като „шарловисти“ и „фракционери“. Както се казва, коментарът е излишен.

Но признатият от самият д-р Зоран Тодоровски факт, че Шарло се е самоопределял като „българин“ не му пречи да продължи да твърди, че „Методи Шаторов-Шарло е един от редките македонски комунистически кадри, които в своето досие в Коминтерна по националност се определя като „македонец“, и то покрай това, че беше член на ЦК на БКП.“ Подкрепа на своята „теза“ Тодоровски се опитва да търси в излезналите през последните години мемоари на съвременници, съратници и партийни функционери работили с Методи Шаторов. Те, според него, имайки доблест и ревизирайки своите позиции за Методи Шаторов, признават, че всичко, което е било изписано против него са били истински лъжи, че той не е бил предател, както се е твърдяло, дори го провъзгласяват за „огнен поборник за самобитността на македонското национално битие“. Какво да се прави, историята може да те смаже, може и да те въздигне отново! По ирония на съдбата именно тя се превръща в препъни камъка на усилията на д-р Тодоровски да „реабилитира“ Шарло на всяка цена.

„Революционната дейност на Методи Шаторов, жалва се по този повод проф. Зоран Тодоровски, не беше еднакво третирана и оценявана в македонската и в българската историография. В македонската историография до 1991 година за Методи Шаторов най-много пишеха неговите съвременници, участници в НОВ /народо-освободителната войска – б.а./, които не само партийно и политически го анатемосваха, но и употребяваха еднакви класификации, обвинявайки го за: „националшовинистични позиции“, „капитуланство“, „фракционерство“, „опортюнизъм“ и др. С подобни квалификации Методи Шаторов беше оценен и застъпен в учебниците по история до 1992 година, когато започна да се ревизира неговото място и неговият принос в македонската история“, с въздишка пише новият апологет на Шарло.

„Болката“ обаче, която едва ли е преживял до смъртта си на 5 март 2015 г. д-р Зоран Тодоровски, е породена от факта, че: „В българската историография Методи Шаторов е изтъкван и се слави като „голям български революционер“. Покрай това, жалва се той, докато в колективната памет на нашата следвоенна генерация, и особено на училищната и студентската младеж Методи Шаторов остана като най-голям предател на партията и на македонския народ, от българската училищна младеж той е изучаван като изтъкнат член на ЦК на БКП и е познат като „нашиот командир“. Как да не се направи всичко възможно да се постави Шарло на „правилното“ му място?! Още повече, че почитането на паметта на Методи Шаторов-Шарло в България като голям български революционер продължава и след 10 ноември 1989 г.

Разбира се, задачата, която си поставя д-р Зоран Тодоровски, въобще не е от най-леките и затова професорът прибягва до любимото „оръжие“ на скопските „учени“ – подмяната на историческите факти с такива, които въобще не са се състояли. Този подход преминава като червена линия през сборника „Методиjа Шаторов-Шарло Документи и материjали“. За да подготви читателя за манипулацията, която го очаква при срещата му с документите, Тодоровски предлага като част от предговора една съвсем „нова“ биография на Шарло – изцяло съобразена с конюнктурата. Най-голямото прегрешение на д-р Тодоровски в тази биография е „доказването“ с всякакви „документални свидетелства“, че Шарло е заклет враг на българщината.

Сборникът се състои от 105 документи и 45 материали (реферати, лекции и статии). Мнозинството от тях са в Централния държавен архив и в Архива на Министерството на вътрешните работи в София, след това в Руския център за проучване на документите от най-новата история в Москва, както и в Държавния архив на Република Македония и в Архива на Института за национална история в Скопие. Голяма част от документите, особено полицейското досие на Методи Шаторов, се публикуват за първи път, а един малък дял от документите са публикувани в отделни сборници в България и Република Македония. Документите и материалите, които са включени в сборника, обхващат революционната дейност на Методи Шаторов-Шарло във времеви период от близо 20 години – от 1924 до 1943 г.

Сборникът е поделен на четири глави. Първата глава съдържа документи, които са написани от Методи Шаторов, (беседи, дискусии, съобщения, обръщения, биографии, писма – лични и партийни), както и партийни и полицейски документи отнасящи се за Шаторов (анкетни листи, въпросници, сведения за партийна активност, легитимации, уверения, пропуски, описания и др.).

Втората глава съдържа материали (реферати и статии), които са публикувани от Методи Шаторов.

Третата глава съдържа полицейското досие на Шарло. То е водено от Отделението за безопасност при Министерството на вътрешните работи на България. Това е политическо, полицейско и затворническо досие, което съдържа: протоколи от претърсванията, разпитите и изслушванията; прояви, известия и бележки; молби от Методи Шаторов и от неговата майка; съдебни решения, писма и актове.

Четвърта глава съдържа възванията и позивите на Покраинският комитет (ПК) на Македонската комунистическа партия (МКП), по времето, когато негов секретар е Методи Шаторов.

Пета глава съдържа статиите и известията публикувани през 1940-1941 г. във вестника „Бюлетин“, орган на Покраинският комитет, докато начело на него е Шарло.

За да подкрепи своята „теза“ Зоран Тодоровски не се посвенява да използва различни прийоми – от безскрупулна намеса и фалшификация на историческата истина, до представяне на непълни документи, от които „неправилното“ свидетелство на времето е директно изрязано при публикуването му. С многократни повторения се прави опит да се внуши на читателя, че главната цел на Шаторов след присъединяването на Вардарска Македония към Царство България през април 1941 г. е: „МАКЕДОНИЯ ДА БЪДЕ ОТКЪСНАТА ОТ БЪЛГАРИЯ И ДА БЪДЕ ОФОРМЕНА КАТО НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНСКА ДЪРЖАВА“ (текстът е с големи букви в публикуваното писмо на Методи Шаторов до ЦК на БКП от май 1941 г.).

За щастие, по-голямата част от кореспонденцията между Методи Шаторов и ЦК на БКП от този период е запазена в българските архиви и тя категорично опровергава доста позакъснелите твърдения на д-р Тодоровски. Фалшификацията обаче е насочена предимно за „вътрешна употреба“ и тя трябва да убеди македонските читатели, че идеята за създаване на независима македонска държава не е от вчера. В интерес на истината, притиснат от фактите Тодоровски е принуден да признае нежеланието на Шарло да води каквато и да е въоръжена борба срещу „бугарскиот окупатор“. В спора, който води по този въпрос с Лазар Колишев, той е категоричен, че: „Тук не е Сърбия, тук народът със знамена ги посрещаше българите, защото смята, че е освободен, трябва да се почака, за да види народът каква е българската полиция, пък тогава.“

Лазар Колишев пристига в Скопие от Белград през месец май 1941 г., за да оглави Покраинския комитет на Македонската комунистическа партия и да подчини дейността му на Комунистическата партия на Югославия (КПЮ). По това време ПК, по решение на Коминтерна, е под ръководството на БКП. Преценявало се е, че това е логично, след като във Вардарска Македония има българска администрация и съгласно договора „Молотов – Рибентроп”, областта след войната се връща на България.

В Скопие нито са очаквали Лазар Колишев, нито някой е знаел нещо за него. Колишев не говорел даже на майчиния си български език. Подслонил се при свои приятели в Куманово и в пълна изолация прекарал там няколко седмици. Организираната му среща със заварения политически секретар на ПК Методи Шаторов-Шарло, представител на Коминтерна и на БКП, завършила с поражение. Шаторов отказал да се подчини на указанията на КПЮ и Колишев се завърнал в Белград. Възложената му от Ранкович мисия не била изпълнена. Не е бил приет за член нито на ПК на партията, нито на някаква първична организация. Не е участвал в никаква акция и не е уведомил никой за завръщането си в Белград.

На 22 юни 1941 г. Вермахтът неочаквано нахлува в СССР, което коренно променя стратегическата ситуация. Използвайки хода на политическите събития, Йосип Броз Тито упражнява натиск върху Шатаров и разпраща писма до Коминтерна, Йосиф Сталин и Георги Димитров. В същото време, по нареждане на Ранкович, през август 1941 г., Колишев заминава за втори път в Скопие, придружавайки делегата на ЦК на КПЮ Драган Павлович, който отнася писмено нареждане на Тито, в което се изисква да се започне въоръжена съпротива срещу българските власти. На 17 август 1941 г., на конференция на Областния комитет на ЮКП, Петър Богданов като представител на ЦК на БРП (к), официално потвърждава желанието за присъединяване на МКП към БРП (к) и защитава Шаторов. Богданов и Павлович решават да изчакат решението от Коминтерна по въпроса и да не разпускат още областния комитет. Той, от своя страна, пък изключва Лазар Колишев от партията за фракционна дейност.

Изпълнителният комитет на Коминтерна взема решение, с което администрирането на ПК в Македония се връща на ЮКП. След това Шарло незабавно е изключен от ЮКП, а през м. септември губи и поста си на ръководител на македонските комунисти. По указание на Павлович Колишев заминава за София и се среща с Цола Драгойчева, за да съобщи, че Покраинският комитет за Македония е присъединен към КПЮ. Това е единствената, регистрирана с документи и мемоари, дейност на Колишев при повторното посещение в Скопие. След завръщането си от София той се чувства изолиран от местните комунисти, не му се възлага партийна работа и депресиран заминава за Белград.

На 21 септември 1941 г. Колишев е изпратен за трети път в Скопие и става член на ПК на КПЮ, като точната му функция, поради противоречива информация на свидетели от това време, остава неизяснена. Известно е обаче, че той лично започва жестока разправа със симпатизанти на Шаторов и всички тези комунисти, които са се противопоставяли на идеята за присъединяване на организацията към КПЮ. По неговото изрично нареждане са разформировани с обвинения за българофилска дейност първични партийни организации и даже… цял партизански отряд.

Чудно ли е тогава, че след всичко това, което посочихме, д-р Зоран Тодоровски дори не споменава името на „народниот херой“ и отродител на българите в Повардарието Лазар Колишев?! Не, разбира се, защото конфликтът между Шаторов и Колишев разбива на пух и прах тезата му, че преди най-заклетия ратник на идеята за независима Македония, какъвто поне на думи се явява екс-премиерът Никола Груевски, е имало и други също така „твърди“ борци за нейното осъществяване, като, например, Методи Шаторов. Това, че застъпваната от него позиция – „Един народ в една държава!“ е тотално подменена, в случая едва ли има някакво съществено значение… Защото сборникът „Методиjа Шаторов-Шарло Документи и материали“ е поредното издание, което трябва да придаде „нов“ облик на български исторически личности, вписвайки ги в списъка на борците за „независимост на Македония“.

Подходът за реализацията на тази закъсняла македонизация е чрез приписването им на идеи, позиции и действия, които те никога не са изказвали или предприемали, да бъдат наредени сред стожерите за отстояване на „македонска държавна независимост“. Целта на цялата тази операция е, от една страна, да се запълнят „белите петна“, които продължават да съществуват в съвременната македонска „история“, а от друга, да бъдат присвоени ключови дейци на революционната борба в Македония. Така след изтъкнатите дейци на българското национално-освободително движение като д-р Христо Татарчев, Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански и др. дойде ред и на немислимите доскоро водачи на ВМРО Тодор Александров, че и Иван Михайлов. Не са пропуснати и прокълнатите до неотдавна като „българофили“ леви функционери като Методи Шаторов.

Както се вижда, македонизацията в Скопие продължава с пълна сила и едва ли смесената комисия може да я спре. Това не означава, че не трябва да се води „битка“ за всеки един достоен българин отдал живота си в защита на българщината в Македония, какъвто е и „стариот болгарин“. А ще бъдат ли нашите членове на двустранната комисия, когато настъпи моментът, в състояние да отговорят на фалшификациите, предстои да разберем. Надявам се – да, защото от умението им да отстоят историческата истина зависи отговорът на въпроса: