Георги (Гоце) Николов Делчев е най-значимия български революционер, водач и идеолог на борбите на българите в Македония и организираната Вътрешно македоно одринска революционна организация.
Гоце Делчев е роден в Кукуш през 1872 година в семейството на Никола и Султана Делчеви. Има трима братя Милан, Димитър и Христо, които също са дейци на ВМОРО.
Завършва българско униатско начално училище, а след това и българска екзархийска прогимназия в родния си град. Продължава образованието си в Солунската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, в която по това време са учили най – будните българи от Македония. Там се среща с Дамян (Даме) Груев, Гьорче Петров и Борис Сарафов, с които създава таен революционен кръжок.
През 1891 година постъпва във Военното училище в София, но е изключен, заради революционните си възгледи. Той решава да се бори за свободата на Македония, като за изграждането на революционна организация смята да използва вече изградената образователна мрежа на Българската екзархия. През есента на 1894 година е назначен за екзархийски учител в Щип, където учителства до 1896 година.
Там се среща отново с Даме Груев, който е един от създателите на ВМОРО и е привлечен в редовете на организацията, на която по – късно практически става ръководител. През това време Гоце организира погранични пунктове на организацията в Кочериново, Рила, Кюстендил, Дупница и др., които се използват за начална точка на каналите към Македония.
От есента на 1896 г. той става учител в Банско, където работи два месеца и успява да изгради широка организационна мрежа от комитети в пограничните райони на Разложко и Горноджумайско като достига и до Неврокоп. Става задграничен представител на организацията в София. Като такъв участва в заседанията на Върховния македоно – одрински комитет. Същевременно като главен четнически инспектор и с помощта на български офицери създава четническия институт на ВМОРО в Княжество България, който започва да изпраща четници във вътрешността на Македония. Полага големи усилия и за снабдяването на организацията с оръжие и пари.
През 1902 година заедно с Гьорче Петров участва в изработването на нова програма и устав на организацията. Тя вече си поставя за цел привличането и сплотяването „на всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност“ и за извоюване на пълна политическа автономия. По това време името на организацията е Тайна македоно-одринска революционна организация. Въпреки постигнатите успехи в организационното ѝ изграждане Г. Делчев все още не е убеден, че тя е готова да пристъпи към въоръжено въстание, поради което се противопоставя на взетото в негово отсъствие решение от Солунския конгрес от 1903, за вдигане на въстание през пролетта на същата година. Заедно с Даме Груев и други революционни дейци успяват да отложат обявяването на въстанието за лятото на 1903 година, като договарят и промяна на предвидената тактика. Така планът за повсеместно и масово въстание се трансформира в партизанска война, т.е. да се обяви главно в планинските и полупланинските райони и в него да вземат участие предимно сформираните за тази цел въоръжени чети.
През март 1903 година четата на Гоце Делчев взривява моста на река Ангиста на железопътната линия Солун – Одрин. В началото на май същата година, на път за среща с водачите на Серски революционен окръг, четата му попада в обкръжение в село Баница, Серско. Потерята е командвана от майор Хюсеин Тефиков, който е съвипускник на Гоце Делчев от Военното училище. Според някои от източниците, Тефиков е знаел, че това е четата на Гоце и дал ясен знак, че подразделението му се приближава към село Баница. През нощта на 3 срещу 4 май турската войска блокира селото. Гоце Делчев решава да изведе четниците от селото, но опитът пропада. Битката при Баница завършва със смъртта на Гоце Делчев и Димитър Гущанов, докато другите успяват да избягат. Гибелта на Гоце Делчев се възприема от съвременниците и от историците като една от най-тежките загуби за ВМОРО.
След като Тефиков забранил на потерята да се гаври с труповете на двамата революционери, останките на Делчев и Гущанов за кратко са изпратени в Сяр и разпознати от местната власт. Двамата са погребани в общ гроб в село Баница.
Костите на Гоце Делчев са пренесени по време на Първата световна война в България от Михаил Чаков, който е участник в битката при Баница и описва най – добре последните минути от живота на Гоце. Останките му отнесени първоначално в Ксанати, след това в Пловдив и София. До 1946 година те се пазят в урна от „Илинденската организация“.
По време на Втората световна война гробът на Гоце Делчев, който тогава попада на територията на Царство България е възстановен. На 3 май 1943 г., върху общ гроб в окрайнините на село Баница видни общественици, заедно със сестрите на Гоце – Руша, Велика и Елена, както и техните потомци, поставят бяла мраморна плоча с надпис: „В памет на падналите бойци в с. Баница на 4 май 1903 г. за обединението на Македония към майката родина-България и за вечен спомен на поколенията: Гоце Делчев от гр. Кукуш, апостол и войвода; Димитър Гущанов от с. Крушово, войвода; Стефан Духов от с. Търлис, четник; Стоян Захариев от с.Баница, революционер; Димитър Палянков от с. Броди, революционер. Заветът им бе – Свобода или смърт!“.
След 9 септември 1944 година България сменя политиката си по македонския въпрос и под натиск от новосъздадената Югославия и СССР предава костите на Гоце на Скопие по време на започналата „Културна автономия на Пиринска Македония“. Въпреки че първоначално премиерът Лазар Колишевски обявява Гоце Делчев за „…един българин без значение за освободителните борби“, костите са приети в Република Македония и са препогребани в каменен саркофаг в църквата „Свети Спас“, където се намират и до днес.
След 1948 година България постепенно започва да се връща към старата си теза, че македонците са българи, но в Югославия историографията вече приема Гоце Делчев за македонски национален герой, като същевременно в Скопие се внушава, че Гоце Делчев е убит не без политическата намеса на България.
